Единственият изход за увреден индивид като мен беше предприемачеството. То ми даде шанс да живея, а не да съществувам.

        
От малък имам една странна особеност - не мога да направя и крачка в посока, в която не вярвам. Това ми създаваше много проблеми в училище. Случваше ми се често да споря с учителите. Отказвах да уча предметите, в които не виждах смисъл и задавах въпроси, които сериозно изнервяха някои учители.

Подобни проблеми имах и в семейството. Родителите ми изискваха от мен да спазвам общоприетите норми и порядки. Живеех при баба и дядо, които бяха учители. Бяха бедни и допълнително се занимаваха с земеделие и животновъдство, за да могат да си осигурят нужната прехрана. Налагаше се да работят по 16 часа на ден и все си оставаха бедни. Приемаха своето място в системата и не вярваха, че нещо може да се промени за тях освен, ако управляващите не решат да подобрят живота им.
Виждах, че ден по ден, месец по месец, година по година живота им беше един и същ. Огледах се и видях, че хората от квартала живеят по същия начин. На мен определено не ми харесваше и въпреки, че бях малък осъзнах, че трябва да живея различно, за да мога да очаквам и различен живот.
Това ми създаваше проблеми, защото споделях с тях за големите ми мечти и те се побъркваха от мисълта, че ще преживея големи разочарования. Мъчеха се по всякакъв начин да ме вкарат в пътя, за да мога да живея примирен живот без големи очаквания, но и без големи разочарования. Тази моя странност се прояви и в казармата.
Нежеланието ми да правя неща, в които не вярвам или не смятам за правилни направиха живота ми труден. Проблема не бях само аз, а и това, че може други да се поведат по моя пример. Една година се борих с военните и системата, като нито моя, нито техния живот беше лек. Същото се повтори и във висшето ми образование. Накрая разбрах, че няма работа като за мен. Нямаше фирма, която да ми хареса и шеф, който да следвам (не защото не мога да следвам, а защото хората, с които се бях срещнал не ме вдъхновяваха).
Единствения изход за увреден индивид като мен беше предприемачеството. Можех да върша неща, в които вярвам и да организирам система, каквато смятах, че ще е честна за хората, с които работя. То ми даде шанс да живея, а не да съществувам. В над 20 годишната си практика, чрез учене и практика съм разбрал много за това, как да бъдем успешни и свободни и имам още много да уча.
Днес, както и в началото се чувствам 18 годишно момче, което може да покори света. Имам мечти, имам енергия, имам стимул за живот, но и съм готов да пожертвам живота си, за моите вярвания. Според един мой приятел съм като дрогиран с кокаин, но 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината. 
Предприемачеството дава живот стига да не го правим за пари, а чрез него да следваме вярванията си. Това е причината да се впусна в това приключение и съм благодарен на Бог, че ми даде тази възможност!

Ако чувствате това, което съм чувствал и аз, няма съмнение, че това е вашия път.

Поемете го и го живейте с цялото си сърце!