От много години виждам хора, които напускат България в търсене на по-добър живот. Ежедневно срещам още повече българи, които твърдят колко хубаво е положението в Западна Европа и САЩ, и колко е лошо в родината им. За много от тях единственият изход е Терминал 2.
Знам, че има нещо нередно в този начин на разсъждения, но досега не се бях замислял задълбочено защо. Реших да помисля кое е нередното и защо? Тръгнах оттам, че един човек в своя живот иска да има истински отношения.
Всеки, който познавам ми е споменавал, че желае да има половинка, която да не е с него поради финансови или материални интереси, а да го обича безрезервно.
Ние, хората желаем да имаме до себе си човек, който когато паднем да ни подаде ръка. Да бъде с с нас в радост и тъга, в щастие и болка, за да можем заедно да творим чудеса и да загинем един до друг, ако се наложи. Спомних си един момент, в който си говорихме с жена ми и тя ми каза, че предпочита нейния живот да свърши преди моя, защото не може да живее без мен. Това ме накара да се чувствам обичан, накара ме да усетя, че не съм сам, че имам сродна душа. Това е нещо, което иска всеки човек - да има сродна душа, да бъде част от нещо, да има хора, които винаги ще са до него.

Какво правим в действителност?
Ние действаме по обратния начин. Мислим си, че положението в България е лошо, смятаме,че в чужбина ще бъдем  ценени и уважавани повече, и веднага заминаваме за там. Или живеем в мислите си там и изоставяме своите братя и сестри в родната България. Тук виждам разлика в това, което искаме за нас и това, което причиняваме на другите. Виждам егоизъм, когато си помислим, че нещо може да се подобри само за нас, и разочарование, когато другите проявят същото отоншение към нас.
Истината е, че мислейки и действайки по този начин винаги ще бъдем нещастни, защото капаните на Дявола са само за тези, които избират да хитруват. Последствието е адския живот, в който ще пректараме дните си. От малък научих, че хубавия живот минава само през трудностите и през правилните избори. Кои са верните избори и според кого ще попитат някой? Кой казва кое е правилно и кое грешно? Ще изходя в разсъжденията си от крайния резултат.

Какво искаме всъщност?
Всеки човек иска да бъде щастлив, а може да бъде щастлив само, ако е приет и уважаван от другите. Защо се стремим към пари, скъпи вещи и престиж? Само и единствено, защото мислим, че така другите ще ни забележат, и ще бъдем уважавани и приети, като личности. Парите не ни трябват. Ние се нуждаем от ползите в посока признанието, която ни носят. Затова мислейки, че някъде ще получаваме повече пари ние автоматично решаваме, че там ще получим повече уважение и признание. Мислим си, че в чужбина най-накрая ще видят нашата блестяща същност. Какво правим, когато си помислим, че това е възможно? Веднага напускаме всички хора, които ни разпознават като свои, изоставяме малките деца, които нямат избор, възрастните хора, които вече не могат да се преместят (защото на тези места прибират само тези, от които имат полза). Напускаме всички по-малко знаещи, по-малко смели, по-малко оправни, по-малко адаптивни към новата среда. Изоставяме тези, които ни ценят и обичат, за да отидем някъде, където ще получим повече от всичко. Това са нашите вътрешни механизми, които ни подтикват да напуснем своите и да отидем при чуждите.

Какво се случва всъщност?
Отиваме в чужбина, като чужденци и различни. Там хората винаги ще ни приемат като второ качество, а не като свои. Независимо колко пари имаме и колко ползи сме донесли на новата си държава и новите си съграждани при първата грешка ще кажат „Това го направи, защото е българин. Не можехме да очакваме друго от тях.“
Ако отида в друга държава (по-богата от България) и съм много богат винаги ще бъда селянина с парите и никога няма да получа признание и оценка, като това, което имам сред моите хора. За пример руските олигарси в Англия са винаги оплювани и с тях се отнасят като с второ качество хора въпреки, че за английските или американските олигарси не може да се каже, че ги превъзхождат с нещо.

Защо пиша всичко това?
За да разберем, че е невъзможно да постигнем по-добър живот в чужбина, защото там никога няма да получим признанието, което с много по-малко усилия можем да постигнем в България. Това е и наказанието на прегрешилия и решил да предаде близките си за по-добър живот. Ще се бори цял живот за нещо, което е невъзможно. Дали ще си признае и ще се върне да сподели с другите? Едва ли, защото както гласи една мъдрост - "Човек предпочита да е беден и тъжен, но прав".
Съществува и друга голяма заблуда - хората в чужбина са по разбрани, не ти се карат и те приемат такъв, какъвто си.
От много години работя с хора, които искат да се променят(поне така заявяват в началото) и заплащането им зависи от това да го направят, защото работят с клиенти и могат да успеят само, ако се научат да бъдат разбиращи, приемащи и добронамерени. Забележете, ще получиш повече пари, ако станеш по-добър човек. Звучи прекрасно и е така, но е трудно за постигане, защото хората трудно се променят. Първия ми подход беше когато мой сътрудник сгреши да му дам обратна връзка и той да промени това, което му казвам. Какво се случи в действителност? Хората вече не правеха грешното действие пред мен и аз си помислих, че сме преминали към следващата стъпка, но резултатите показваха друго. Според тях човека не се беше променил. Зачудих се какво се случва. Няма начин как да се получи така, че човека да прави правилните неща, а резултата да показва нещо различно. Тогава започнах по-внимателни наблюдения и видях, че хората криеха неправилното действие от мен, но не го бях премахнали в действителност. Беше ми странно, защото никога не съм уволнявал човек, никога не съм го стресирал да покаже каква е неговата същност и той пак се покриваше. Като знам това, се замислям за западните хора и тяхната прикрита толерантност. Законите там са толкова строги, че човек живее точно по тях, защото иначе ще бъде изхвърлен безкомпромисно от системата. Но вътрешно той си е същия неразбиращ човек и дори по-зле. Защо се получава така?
Защото когато на един човек му е наложено да прави нещо  по задължение, той намразва това нещо с цялото си сърце и душа. Виждаме го по държанието на тези хора, когато излязат от своите страни страни. Ако във Англия запалянковците гледат мача като театър, то извън границите на своята страна те се превръщат животни. Виждаме всички душевно сакати хора по нашето черноморие и си казваме, че те са най-ниската прослойка на западното общество, но грешим. Тези фопа показват същността си, когато го няма закона, който ги ограничава. Тук те са истински, а там са прикрити,  под заплаха от закона. Това е като да държиш озлобено куче затворено и да го дразниш всеки ден. Неговата омраза и ненавист към затвора и хората, които му го причиняват е огромна. Само да се отскубне един ден от оковите то ще разкъса омразния господар. Такова нещо се случва и в западното общество. Пълно е с хора, които привидно са приемащи и разбиращи, но това е до момента, когато могат свободно да покажат себе си, и  тогава ще стане ужасно.

Дали ще дойде такъв момент?
Разбира се! Всяка система, която изисква усилия да я задържаш рано или късно рухва и тогава привидно по-доброто ще стане много по-лошо. Хубаво е да си зададем въпроса дали искаме да живеем сред фалшиви хора, или искаме да изградим истинско общество от мислещи, разбиращи, приемащи и подпомагащи се хора? От отговора на този въпрос зависи и нашият избор.
Няма правилен и грешен избор! Има само последствия от избора, които ние и нашите деца ще търпим.
В България виждаме всеки човек какъв е именно поради липсата на хиляди ограничаващи закони. Виждаме кой е добър, кой е лош и това е най-хубавото. Живеем сред свободни хора и можем да променим всичко, но не със закони, а с личен пример, образоване, постоянство, вяра и любов.
Към търсещите хора, които желаят да се борят за ближния, а не да го продават за илюзорен по-добър живот искам да отправя послание:

НЕ СТЕ САМИ! МНОГО СМЕ! ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ БОРЕЩИТЕ СЕ ХОРА!